„Голи са без книги всички народи…“
Есе

Бояна Благоева, ІХв клас

Според множество проучвания, най-великото творение на света, не е двигателят, не е самолетът, нито пък космическата ракета, а книгата. Използвана още от древните цивилизации до днешния модерен свят, тя е била основният начин за самосъхранение, изграждане на ценностна и морална система, изграждане на идентичност. А какво се случва днес?
От години книгите биват все по-настървено замествани от телевизията, интернет, технологиите. Все повече млади хора се затрудняват да отговорят на въпроса коя е последната книга, която са прочели и заявяват, че да четеш е скучно и безинтересно. Като че ли вече просто няма потребност от тях.

Винаги съм смятала, че едно от най-важните неща, на които трябва да се научиш е да обичаш да четеш. Още от най-ранна детска възраст, майка ми купуваше романи и вечер преди да заспя, ми ги четеше. В стаята ми оживяваха герои като Карлосон, Пипи Дългото Чорапче, Ян Бибиян, Лукчо и други чудати същества, разказващи своите небивали истории.
Въпреки началното неразбиране, с времето започнах да осъзнавам колко значимо всъщност е било онова, което ми е дала майка ми с нейните упоритост и постоянство в стремежа си да ме научи да изпитвам обич и уважение към книгите. Не вярвам, че днес бих била тук, бих писала това и бих казала всички тези думи, ако не ме беше научила на това така простичко нещо.
Тази година в Плиска се отбелязват 1150 години от покръстването. Свети княз Борис – Михаил направи от българите не само единен народ с обща вяра и език, но и приемайки учениците на светите братя Кирил и Методий вдъхва живот на вечната българска култура.
Благодарение на славянската писменост се създава една изключителна езикова група – славянската. А най- уникалното в случая е, че единствено нашият народ в света може да посочи и до днес кой е създал неговото „ А – Б“.

И след цели 11 века, ние, наследниците на тези велики хора, едва ли оценяваме значимостта на тяхното дело. В интернет кирилицата се превръща в маймуница, буквите в цифри и ако някога българинът е давал мило и драго детето му да иде на училище, то днес училището е сравнявано с мъчилище.

Понякога, в моето ежедневие, хвърлям поглед върху заобикалящия ме свят и виждам хора, забили поглед в своите телефони. Като че ли са зомбирани и не се интересуват от нищо друго освен от поредната новина във Фейсбук. Сякаш кръгозорът се е стеснил само до мъничкото, синичко екранче. И се питам : дали един живот е изживян напразно, ако ти не заобичаш да четеш? Не е ли един живот пропилян, когато си избрал мишката пред книжката?
Естествено, тези хора никога не ще разберат колко голяма грешка са направили със своя избор.
Всъщност, нерядко се чувствам мъничко тъжна и самотна в този свят, изпращащ книгите в забвение. Оправдания като „Нямам време“ са станали угодни на хората със скъпи телефони и евтини души. Парите навярно не са всичко. Човек не може да си купи знаяния и душата на мечтател, независимо колко е готов да плати.

И накрая искам да ви разкажа и за още нещо. Някога във Волжка България, при Кубратовите българи е живял стар, престар човек. Той бил прегърбен, побелял старец и вървял, подпирайки се на тояга. Присъствал на всички важни събития, всичко наблюдавал и всичко запомнял. До него вървяло малко момче, на което старецът разказвал онова, което знаел. Това били „паметта на племето“ и неговият наследник. Иначе нямало как историята да се запомни за бъдещите хора. Неслучайно те никога не участвали в битки. Техният живот бил най- ценен. И ако днес съществуваме просто ей така като „Консуматори“ , какво ще оставим на утрешният свят? Кой ще бъде нашата памет? Какво ще прочетат идващите поколения за нас, с какво ще ги развълнуваме щом сме приели един толкова еднообразен и скучен живот?